САМОЛЕТЪТ ТРЪГНА

РАЗКАЗ ОТ ХРИСТО СТОЯНОВ

Все още не зная какъв точно беше самолетът. Дали е бил изтребител. Или бомбардировач. Но че е бил военен самолет съм абсолютно сигурен. Беше с останали седалки – две на брой. Имаше някакво кормило, а в търбуха му се събирахме няколко ученика от долните класове, където се учехме да пушим. В кабината се учехме, не в класните стаи… Беше оставен точно пред шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово. Някои твърдяха, че самолетът е съветски, други смятаха, че е немски, но е свален от съветски самолет. Във всички случаи бе поставен там и никой не знаеше причината да бъде докаран в Габрово, където, освен тунел под „Шипка”, нямаше и летище на „Узана” – две мечти на поколения габровци. И ако не са мечти откакто се е пръкнал човекът, поне са мечти откакто се е пръкнала авиацията и тунелостроенето. Габровци обичат да мечтаят и от известно време това им личи много. Седят я в кръчмата, я по пейките и мечтаят. Времето за мечти направо им изяжда времето за осъществяване на мечтите. Но пък от друга страна така се икономисват суровини и материали, защото мечтата не иска нищо и дори може да се пести от електричество, тъй като не е нужно осветление, за да мечтаеш. Това го зная още от времето преди да зърна самолета пред училището в Габрово, където прекарах времето за научаване на всичко. Защото аз след това не научих нищо ново, което да не съм научил в шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово. Сега могат да отрекат това, което съм научил там, защото има училище „Иван Вазов”, в което аз не съм научил нищо, тъй като там ги няма вече нито другаря Карабичев, нито Димо Мянков Димов, нито другарката Пенева или Иванка Борисова – моите първи и истински учители в живота. Най съм обиден на другаря Димов, който се опита математически да ми докаже, че когато един човек си отиде той става на нула. Едно, другарю Димов, никога не е равно на нула и това от мен да го знаеш, нищо че си ми учител. И учениците могат да смятат, особено ако вие сте ни учили. Та Димо Мянков Димов, който ни учеше не само на математика и физика и можеше да строши триъгълника в главата на Сашо Съто, ако не успееше да прокара радиус ли, диаметър ли в някакво геометрично тяло, та този Димов идваше внезапно в междучасията да подуши какво става в търбуха на самолета, тъй като от далеч се виждаше пушекът да излиза през търбуха му така, сякаш ауспусите му бяха сработили… Този ефект лесно се постига от една дузина пушещи ученици в долните класове. Ако самолетът бе използван от горните класове сигурно щеше и да хвръкне, защото те бяха свикнали с цигарите и не си плюеха дробовете от всяко вдишване на „Ардата” или „Слънцето”. Какви цигари имаше само тогава – удряха директно в петите, тъй като нямаше още филтри. Понякога човешкият живот може да ползва жалони като: „Пропуших преди да сложат филтър на цигарите”, или „Поръчах телефонен разговор и след седмица, като отидох в пощата и телефонистката ни свърза…” Да. Тогава имаше поръчки за телефонен разговор, и ако свързването закъснее след седмица един-два часа след уречения час можеше да се смяташ за късметлия. През това време не можеше да пушиш, тъй като часовникът пред служителката в черна униформа цъкаше вместо да ти цъкат импулсите като сега. Тогава имаше смисъл да учиш азбуката, тъй като писмата пристигаха преди да те свържат по телефона. Даже и отговор можеше да получиш. Ето как се обезсмисля училището… Но Димов не успяваше винаги да ни хване в търбуха на самолета и ние лапахме лукчета – като че ли единственото нещо, което е останало от онова време до сега, – за да се обезмиришем. Самолетът се ползваше на смени от учениците, а нощно време в него се заселваха двама от блокчетата в съседство. Ако го бяха оставили сега спокойно можеше да служи за свърталище на клошари и наркомани. Но по онова време наркоманите още не бяха измислени, а за бездомниците и да не говорим. Точно до опитното поле на училището, където се учехме да сеем царевица и картофи, като по този начин подпомагахме и стола с продукти наше производство, та точно до това опитно поле беше градският басейн на Габрово, който сега е руини. В двора на басейна имаше кръчма – те бяха измислени вече – където редовно пиеха двама от блокчетата до училището до десет часа и тридесет минути. Никой не ги чакаше и минута повече в заведението. Никой не ги е чакал и минута след десет и тридесет разправяха, защото аз това не го зная от първа ръка, тъй като по това време вече се криех с джобно фенерче под юргана и вместо сериал четях индиански книги. Тогава нямаше фентъзи, но пък имаше фантастични индиански книги. И така, докато съм се завивал плътно с юргана, да не би случайно да се процеди светлина отнякъде и мама да разкрие престъпното ми намерение да чета, вместо да спя, двамата си купували една бутилка „за из път” и напускали заведението тип кръчма в басейна на Габрово. След това се качвали по крилата на самолета – без да паднат, – и се настанявали в кабината. Единият сядал на пилотското място, а другият зад него, където, разправят, било мястото на картечаря. Дори не затваряли люка над главите си и усещали как вятърът вее косите им почти изтрезвително, без да се налага да подкарат самолета. А когато ставало дванадесет всяка вечер подкарвали самолета и бръмченето им огласяло кварталчето и будело заспалата работническа класа в домовете и. Което лишило от няколко ударника околните текстилни предприятия „Балкан”, „Васил Коларов” и „Буря”… Защото хората отивали недоспали на работа. Към дванадесет двамата подпалвали самолета, бръмчали с уста, като от време навреме обстрелвали с картечница съня на своите съседи в блокчетата. „Брррмъм, брррръм, брррррррррррррръм, та-та-та-та, бррррръмммм”… Викали ги в „ОФ” кварталната организация, кварталният Марко Марков ги посещавал лично вкъщи, предупреждавал ги – но нищо не помагало. Те си взимали бутилката „за из път” и сядали след двадесет и два часа и тридесет минути като по часовник в кабината на самолета, като нарочно не затваряли люка, за да се рее вятърът в косите им. Една вечер един от техните съседи паркирал под самолета – точно до отворения му търбух, където е можело да има парашутисти някога, но сега го бяхме превърнали в пушалня от училището, та паркирал моторът си марка „ИЖ” един от техните съседи и се прибрал вкъщи. И когато самолетът подпалил, малко преди да полети и да започне обстрелването на околните блокчета, собственикът на мотора се появил от тъмното незабележимо, сложил ключа, нагласил стъпенката и… подпалил мотора… Изревало мощното „Иже”, двамата отгоре изревали: „Олеле, самолетът тръгна” и скочили от него буквално в движение… В интерес на истината след скока счупените крака били по-малко от счупените ръце… След няколко дена самолетът изчезна и ние се принудихме да пушим покрай оградата на басейна. Ами това е…