Сутринта, като минаваше от тука, само тази баба бе натрупала цветя на масата. От тези старици, които можеха да са и на осемдесет, и на петдесет години. Бе овързала с шал главата си така, сякаш се страхуваше да не се разшият бръчките на лицето и то да се разпадне от студа. Природата бе минавала от там на едър бод, защото сигурно непрекъснато е гонила жената, но тя не е имала време и бръчките вече се разшиваха и на места се разширяваха като попукана от слънцето кал. Кожата се отлепяше като плочки засъхнала кал, които в детството си сигурно е обичала да усеща с босите си крака как пукат под тях. Жената сумтеше и по това сумтене можеше да се разбере, че е самотна. Защото едва ли ще се намери мъж да слуша до себе си жена, която да му пухти като парен локомотив, недоволен от машиниста, който никога не хвърля с лопатата достатъчно въглища в пещта. Такива старици обикновено са най-добрите жени в селото, въпреки недостатъците си. И никога не сядат на пейката пред къщи да поклюкарства със съседките за тази, която не се е присъединила към тях, защото хлябът закъснял и тя още не се е върнала от фурната. А като дойде ще ги погледне гузно не за друго, а защото ги е оставила да я одумват така, както тя е одумвала предишния ден една от другите две. Дори пухтенето на жената можеше да се приеме повече като опит да диша в шала така, че да се отблъсква от него парата и да топли лицето й. Беше решил да не купува днеска цветя и не му се спираше при нея. Не искаше да купува цветя по милост, пък и нямаше кой знае какво да се вземе от нея. Карамфили и рози. По-скоро цветя за погребение, а не по друг повод. Пък и днес нямаше за кого да купува цветя. Вярно, осми март е, ама като няма за кого, дори и празникът става излишен. Той самият не знаеше дали за първи път му се случваше да не се охарчи за цветя на този ден. Въпреки че обичаше да поднася цветя без повод, но не и на непознати. Погледна я сутринта и му мина някаква мисъл: „Горката, и днес ли няма кой да я смени?“… После усети как се топли със собствената пара, стори му се, че го удря лека миризма на чесън, останала още от вечерята с хляб и сланина… Даже му се прииска да извади кутийката с „Тик-так“, но още един път я погледна. Едва ли ще разбере какви са тези бонбони, махна с ръка като човек, който не е разбрал собствената си мисъл и я прогони от главата си. Хвана се, че отстрани сигурно жестът му ще се приеме налудничав и смешен, защото по това време още няма мухи, пък той сякаш прогони муха от себе си. Беше сумрачно и даже си спомни, че се попита как е успял да забележи толкова много неща, че и да ги запечата в себе си. За цял ден. За много дни напред. Просто мина и замина, а жената, която можеше и старица да е, остана зад него да се топли, дишайки в шала си. Вечерта можеше да мине от другаде. Но нещо го накара да мине пак от тука. Дано да е продала цветята си. Сигурно е измръзнала цял ден, докато други жени, дори на нейната възраст, вече празнуваха. Някои с мъже, други със съпрузите си. А някои дори с децата си. Тя обаче продължаваше да стои зад масата, отрупана с цветя. Опитваше да ги стопли с дъха си, но те вече се бяха спаружили от студа. Тя стоеше зад тях, натръшкани като избити деца върху масата. Като неродените й деца, струпани на масата. Погледът й беше молещ, но тя не се молеше като другите цветарки, които бе виждал. Той се приближи към нея, попита я колко струват цветята. Тя виновно му каза цената на един стрък. Той извади пари и я помоли да му даде всичките си цветя. Очите й блеснаха, оживи се. Ама щяла да ги увие във вестник, може ли, може. Била свършила целофана за букети… После подреди цветята, и това сложи, ама то е премръзнало, нищо. Но да го хване в цената. Даде й парите, тя се опита да се наведе, да му целуне ръка. Той хвана ръката й, задържа я, наведе се и я целуна. Не беше целувал досега толкова напукана женска ръка. После пое цветята, тя понечи да си тръгне, той я спря с жест. После и подаде цветята. Всичките. Честити й празника и си тръгна…