Христо СТОЯНОВ
В древна Гърция, или Елада,. имало професия оплаквач. За да не се мъчат опечалените плащали на оплаквача и той качествено и професионално оплаквал умрелия. Аз мисля, че в България също се появи тази професия – но по-скоро с рекламна цел. Непрекъснато се канят в студията хора, които умело оплакват – те са едни и същи. Забележете, те умело оплакват починалия. Ние обичаме, българите, да яхаме трупове. Видим ли труп той задължително трябва да бъде оплакван, да бъде съжален и да бъде обяснено какво точно е оставил на поколенията. За съжаление, в. тази гилдия на оплаквачите, в България са предимно писатели. Вместо да седнат да напишат нещо те излизат в медиите и обясняват с някакъв странен патос смъртта. Смъртта не се обяснява и това, което е оставил умрелият също не се обяснява Какво е оставил, то се чувства, то се усеща. Но българинът по принцип обича да хленчи – най-много обичат да хленчат писателите му и те вършат това с огромно удоволствие Всъщност, цялата ни литература или почти цялата, е един непрестанен хленч хленч от робство, хленч от присъствие, хленч от тоталитаризъм. Ние непрекъснато правим това. Българският писател е най-хленчещия писател в света.
От скоро време се е появила и една писателка Здравка Евтимова, която непрекъснато е канена да хленчи. Дежурна оплаквачка в медиите. Тя хленчи за Патриарх Неофит, тя хленчи за украинските деца. Вероятно със същия апломб като пионерче е хленчила за децата във Виетнам, за Анжела Дейвис и за други. Няма нищо по-страшно от професията. на оплаквача. На медийния по-скоро оплаквач. Защото те няма да отидат на гроба, ако там няма камери. Те ще го направят само пред медиите. Те трябва да бъдат видени.. Така им се заплаща. хленчът и оплакването – като пиар.
Дори когато се хвалят със своите постижения в чужбина, те го правят с елемент на хленч. Защото Здравка Евтимова се оплаква, че: „Аз написах книгата си на английски. Аз преведох книгата си на английски.“ И подтекстът на всичко това е: „Мене няма кой да ме забележи и да ме преведе на английски.“ Така, както никой не забелязва, че в разказа „Кръв от Къртица“ всъщност има заемки ама, отгоре до долу заемки от „Сърцето на Данко“ от Максим Горки. Дори не са заемки, това не се забелязва защото никой не чете Горки, но всеки горко плаче, види ли камера и гроб…
И още – Смъртта е дълбоко интимно нещо. Не е необходимо да ходим на всяко погребение. В крайна сметка някога ще ни занесат на нашето погребение. Или, както казва един приятел: „Пръст има достатъчно за всички.“ Не е необходимо да бързаме – ще остане и за нас.
