Кеворк Кеворкян
През 1984 година България бе поразена от драматичната смърт на Христо Проданов на Еверест.
За немалко хора тя бе предизвестена – заради особеностите на неистовия му характер.
Дори в онези стерилни времена се чуха доста скандални подробности от задкулисието на експедицията.
Партийният елит бе шокиран. В Политбюро на БКП за туризма и алпинизма отговаряше Андрей Луканов.
Това бе незапомнен „провал“ за соц спорта, сравним единствено със смъртта на Аспарухов и Котков.
Но в онзи случай всичко бе плод на верига от слепи случайности.
А на Еверест се бе провалил българският манталитет.
Властите решиха – те бяха по-сръчни в тия неща – да спрат лавината от слухове и организираха пресконференция на всички членове на експедицията.
Добре инструктирани и притиснати. Само дето не им бяха зашили устите, както си мислеха.
Драмата трябваше да бъде представена като апотеоз на българския героизъм и мъжество.
Но алпинистите са хора мистици, те имат склонност да се отстраняват в известни само на тях пространства, за да избягат от фалша, и да се връщат тук, когато си искат, за да подскажат истината.
Монтирах и излъчих на 3 юни 1984 година във „Всяка неделя” 36 минути от близо двучасовата пресконференция. Получи се убийствен документ от красноречиви намеци, иначе разхвърляни сред реката от думи. Част от истината бе съхранена за по-добри времена.
***
Да се върнем три години назад – в 1981-а.
Един алпинист – Христо, беше събеседник по желание точно на 24 май!
Но тогава всички говореха за Лхоце и Проданов.
Дори Орлин Орлинов и Атанас Косев написаха одата „Добре дошли, алпинисти“, която Бисер Киров се опита да изпее вълнуващо.
Песента не трогна Проданов. От 3 май, когато агенциите съобщиха за изкачването на хималайския връх, слухът му бе понесъл доста оди, без да получи особени увреждания.
Англичанинът Мълъри, който загива през 1924 година в подстъпите на Еверест, е имал за девиз думите: „Разрешението/Истината за всичко се намира над нас“.
Долу-горе нещо подобно, изглежда, се върти в главата на всеки алпинист. Усетих това още вечерта преди интервюто, когато посетих Проданов в новополучената му квартира. Погледът му в онзи момент беше зареян все още твърде нависоко, навън от неуютния бивак на жилищния комплекс „Люлин“.
Видя ми се особен човек, без око и ухо за земните суети.
За доказателство, че е изкачил Лхоце Христо донесе в студиото кислородна маска, вероятно останала от австрийската експедиция, изкачила върха през есента на 1979-а.
А със себе си беше взел играчка на дъщеричката си – жълто патенце.
Но не го оставя горе, връща го обратно.
На тъй наречения „китайски“ гребен, на метри от върха, оставя нашия флаг.
Накрая си пожелахме отново да се видим в студиото, след като покори единственото нещо, което му остава да покори – Еверест.
Христо покори Чудовището, но срещата ни не се случи.
