Доц. д-р Борислав Цеков – фейсбук
Знаете ли колко пъти е имал официални визити в чужбина Марк Рюте, който заемаше премиерския пост в Нидерландия в продължение на цели 14 години – от 2010 г. до 2024 г.? Средногодишно е имал по 24 визити всяка година. Забележете, става дума за много влиятелна държава, която е важен фактор не просто в Европа, а на международната арена в глобален мащаб. Не за периферна държава от Балканите, чиито проблеми са предимно вътрешни, а на международната арена няма нито особено значение, нито пък забележимо влияние. Нашите днешни големановци обаче решиха да мерят сили с Рюте. Като не могат с друго, да го изпреварят по пътувания в чужбина. Тепърва ще излезе точната статистика за кабинета „Денков“, но се съмнявам, че за деветте си месеца на поста настощият български премиер е пътувал по-малко от Рюте. Целият въпрос е в съдържанието на тези визити, а често пъти то е твърде постно и се свежда до фотовъзможности (photo ops) и самодоволни селфита. И всичко това с прозирната цел да се хиперболизира пред вътрешната публика, че правителството се ползва с доверие от външните фактори, а пък пред самите външни фактори – да се имитира дейност на високи обороти. Упрекът не е само към премиера Денков, а към целия кабинет.
Самоцелното правителствено скитничество за държавна сметка може да е полезно за личните биографии и контакти на министрите, след като им се случи неизбежното – да слязат от министерския пост. Но е с доста съмнителна принадена стойност за външнополитическите задачи и приоритети на България. Тъжното е, че това правителство не само превърна големановщината и властогонството в своя емблема, но изнесе тази големановщина на международната арена. Вече не е важно просто да си министър на каквото и да е. Важното е и да се показваш често в чужбината. А междувременно работата у нас стои несвършена. Трябваше да изпратят едни ръкавици и цяла тумба полуръждясали бронетранспортьори в помощ на Украйна, но се оказаха некадърни да го сторят, защото била много сложна логистиката. На управленски език това се нарича: липса на административен капацитет.
По-скоро пътуващо, отколкото работещо. С мътнееща политическа отговорност. И с прекалено лъкатушеща политическа линия. Това са трите изречения, които до голяма степен описват политическия статус на все още действащото правителство начело с Николай Денков. Колко далеч от действителността е това правителство си личи от неговия текущ отчет. Обяви гороломно, че било стартирало конституционната реформа. Целият въпрос е, че нито процедурно, нито съдържателно, нито политически това правителство има някаква заслуга за приетите конституционни промени. Ако въобще броим самите промени за някакъв политически позитив за държавата, което е доста съмнително. Да не говорим за другото голословие – това правителство било овлядало инфлацията и било отлепило България от „корупционното дъно“. Всекидневието на българина категорично опровергава твърдението, че инфлацията била овладяна – цените на стоките и услугите продължават да се повишават ежеседмично. А впечатленията, които витаят в пространството, са, че има цели сектори, в които вече се дълбае дълбоко под „корупционното дъно“. Тепърва трябва да се прави ревизия на кабинета „Денков“, за да се установи истината.
След девет месеца управление на т.нар. „сглобка“ е време за такава обществена равносметка и тя тепърва ще се прави всестранно. Но резултатите от управлението са в пряка зависимост от жизнеспособността и дееспособността на самата политическа формула, по която то беше сформирано. Затова е важно да се подчертае, че една от причините това правителство да не е особено ефективно, е сбърканата политическа формула, която институционализира една политическа девиация. Тази девиация се състои в това, че без публично и прозрачно за гражданите политическо споразумение едно политическо малцинство, което се класира на второ място в изборите с малко над една четвърт от гласувалите и съответно има малко над една четвърт от общия брой на депутатите, получи практически цялата изпълнителна власт. Въпреки опитите тази формула да се представя от някои проправителствени среди като „политическа иновация“ и като „изкуство на възможното“, по същество това е пример как не трябва да се прави политика. Това е така, защото стабилността и морално-политическата легитимност на едно текущо управление произтичат от волята на гражданите, а не от партийните обсесии на тази или онази партия, която си въобразява, че тя – и само тя! – имала била морално-политическа легитимност да управлява. В политически смисъл т.нар. „сглобка“ на практика узурпира власт, каквато не й се полага по правилата на демокрацията. Затова и правителството е като дъсчена колиба, построена върху подвижните пясъци на неясната политическа отговорност, далеч от твърдата земя на общественото доверие. Подобна откъсната от обществените реалности политическа формула, освен че е неефективна, е и заредена с хронична нестабилност. Мнозинството от избирателите не само не са гласували за формулата „цялата власт на ПП-ДБ“. Нещо повече – това мнозинство откровено не харесва (да не кажа по-силна дума) ПП-ДБ, което практически узурпира цялата изпълнителна власт, а сега иска и лъвски пай от (уж) независимите регулатори и административното ръководство на съдебната власт. Няма как да е стабилно едно правителство, което се идентифицира напълно с политическо малцинство, на което общественото мнозинство – гласуващо и негласуващо – няма никакво доверие. Ако тази политическа девиация продължи, това несъмнено ще даде токсични резултати. Размитата политическа отворност и радикалното разминаване с мандата, даден от избирателите, прави такова правителство уязвимо и за „петата колона“ на Кремъл.
Въобще, в днешната сложна вътрешна и международна обстановка е от ключово значение правителствената формула в България да се нормализира и да влезе в коловоза на базисните правила на демокрацията. А те гласят, че правителство се формира съобразно вота на избирателите, а не според лабораторни схеми. Нужна е нормализация. Не толкова съдържателна, колкото структурна. Доколкото партиите в досегашната „сглобка“ са обявили, че подкрепят досегашните управленски приоритети, очевидно е, че има съдържателна основа за съвместно управление. Следователно, трябва да се нормализира неговата структура. Това означава поне три неща:
Първо, публично огласено писмено коалиционно споразумение за съвместно управление. Дали двустранно ГЕРБ-ПП-ДБ, дали тристранно – с участието и на ДПС, това е политически въпрос, на който трябва да отговорят партиите.
Второ, ясно разпределение на политическата отговорност за управлението, съобразено в оптимална степен с изборните резултати, т.е. с обществения фундамент на управлението.
И трето, правителство, структурирано, така че да бъде адекватно на големите въпроси, пред които е изправена България – икономиката и геополитическите атаки на авторитарните режими срещу Свободния свят, от който нашата страна е интегрална част. Време е за коалиция, а не за сглобка. Защото коалицията означава, че парламентарната демокрация функционира нормално. Докато сглобката е узурпация, която ще затъва в подвижните пясъци на задкулисието. Нищо повече и нищо по-малко.
