Съдът в Одрин постанови доживотна присъда за убийството на граничния полицай Петър Бъчваров. Убиецът му – Енгин Ергуван, го застреля през ноември 2022 година, докато българинът изпълняваше служебните си задължения по опазване на държавната граница. Той получи и 12 години затвор за опита за убийство на Рашко Рашков и 6 месеца за нанесените щети по автомобила на МВР. Брат му Мустафа получи условна присъда и ще бъде под съдебен контрол. Решението може да бъде обжалвано в Апелативния и Върховния съд. Според медиите, следили процеса в Одрин, двамата подсъдими обяснили, че отишли край границата да крадат животни. Чули шум, който ги изплашил, Енгин стрелял и улучил Петър Бъчваров в главата. Резултатът от продължилата по-малко от година и половина сага с двамата е доживотна присъда за убиеца и условна за брат му. Така одринският съдия ни показа истинско и безкомпромисно правосъдие. Представям си как би протекъл подобен съдебен процес в България. Първо – би се проточил с години. Второ, защитата би твърдяла, както може би е твърдял и турският адвокат, че станалото не е било умишлено, а по непредпазливост. Убиецът просто се е уплашил, не е искал да убива. Което българското правосъдие като нищо би приело за достоверно. И обвинението да се превърне в убийство по непредпазливост. И да завърши след години с няколко години затвор или дори условна присъда. Ако пък подсъдимият е човек на Мартин Божанов – Нотариуса, може да бъде и оправдан. Турският съдия обаче явно е следвал вътрешното си убеждение – кой отива въоръжен в охранявана зона като държавната граница и стреля от уплах, без да вижда по какво? Това определено не е непредпазливост. „Вътрешното убеждение“ на магистратите е залегнало и в българското законодателство, но се използва обикновено, когато съдия обяснява някоя скандална присъда. Лично съм чувал съдии, които признават, че са постановили някаква присъда, защото „законът ги задължава“. В смисъл, че „вътрешното убеждение“ тук няма никакво значение. При съкратеното производство например, когато подсъдимият признае вината си, съдът е задължен по закон да намали наказанието му с една трета. Независимо, че „вътрешното му убеждение“ е, че човекът заслужава много по-сурово наказание. Въобще в България подсъдимият много често има повече права от жертвата. Това е крайност, която може би е следствие на другата крайност – от времето на тоталитаризма. Примерът е от 1984 година – обирът на банката в Хасково. 24-годишните Стефан Атанасов и Веселин Славчев са осъдени на смърт за грабеж на 189 000 лв. Въпреки, че почти цялата сума е възстановена, а при самия обир няма сериозно пострадали. Смъртната присъда е изпълнена веднага. След промените през 1989-а разбираемо законодателството се променя – гарантират се правата на подсъдимите, премахва се и смъртното наказание. И залитаме в другата крайност – съдебният процес да е по-голямо изтезание за жертвите, отколкото за подсъдимите. В Турция да посегнеш на полицай или да не изпълниш полицейско разпореждане е немислимо. Така е и в много други страни, да не говорим за САЩ. Не знам дали това ги прави „полицейски държави“, но смятам, че другата крайност е „бандитска държава“. И България се лута от едната крайност в другата.
Тодор Кръшков
