И ДЕМОКРАТИЧНИЯТ НИ ПРЕХОД – СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ

вторник, 10 юли 2012 г.

Христо СТОЯНОВ

Освен фабрики и заводи социализмът ни остави и пълната незаинтересованост към тях. Тяхното бързо превръщане в руини бе резултат от липсата на отношение към тях. От усещането, че те са на всинца ни, което значеше, че могат да бъдат сринати и разграбени от тези, които първи се досетят за това. Продаването на скрап в България започна.

Но не това е темата на този опит. Темата е усещането, че това, което правим, е нещо страшно.

По-старите – господи, колко неусетен е преходът от „момче” към „чичо” и „дядо” – та по-старите помним как в училище ни казваха, че капитализмът е общество, в което човек за човека е вълк, че там действат законите на джунглата, че там големите риби изяждат малките…

Усещането, че демокрацията е нещо, свързано със здрави мишци и гърмящи по улиците хора, които преразпределят материалните блага стана част от нашето възпитание. Стана второто ни „аз”…

Колкото и да искахме тази демокрация нашата представа за нея бе изкривена.

И когато тя изпука като хвойнов храст в огън по Заговезни – това също е спомен от детството – ние се стреснахме. Ние не бяхме въодошевени, ние бяхме уплашени.

Мнозина от по инициативните се оглеждаха уплашено, обграждаха се с бодигардове. Бодигардовете бяха момчета също възпитавани като нас, но неспособни да анализират.

Коренът на думичката анализ за тях бе свързан единствено с анална дейност… Нищо – толкова знаят, толкова могат…

Но тези момчета, които бяха учени по един начин и приемаха училищната представа за демокрация само като романтични престрелки на мафиоти по централните улици, започнаха да превръщат улиците ни в морги на открито.

Усещането, че демокрацията е престрелка между разпределящи остатъците на социализма се засилваше от още по-млади журналисти, които не знаеха за какво иде реч и регистрираха труповете не за друго, а защото решиха, че добрата новина е лошата новина.

Изведнъж – дори не и постепенно – демокрацията в България доби вида, който ни я оформяха десетилетия наред първо в училище, после в часовете по политическа просвета, после в казармата, после в часовете по „диамат” и „истмат” – диалектически материализъм и исторически материализъм… Имаше такива предмети в университетите. Дори онези от нас, които получаваха тройки по тези предмети по-късно размахваха тези тройки като дипломи за дисиденти, а те просто бяха по-тъпички и вместо да изучат и това нещо, за да могат после да ни го избият от главите, пиеха преди изпитите не само по „диамат” и „истмат”, ами и след това си пиеха, защото знаеха, че „само този, който не е влязъл във ВУЗ не го е завършил”…

Демокрацията приемаше вида, който бе формиран от недоучени марксисти в училище. Казвам, че не го формираха недоучени марксисти, защото учените марксисти през това време правеха капитализъм. Първо го правеха като „социализъм с човешко лице”, който после се оказа див капитализъм. Даже не го правеха те, а тези, чиито глави с десетилетия размътваха докато не ги превърнат в марионетки, които припознаваха чуждите заповеди като собствени мисли…

Ние участвахме в този процес като миманс – първо се редяхме за кофички с кисело мляко, после се редяхме на опашки за бонове за масова приватизация – някой да знае къде са неговите бонове сега, после се редяхме…

Между всичките тези редения от време на време се редяхме и зад някой ковчег на наш близък – братовчед, приятел, партиен секретар – който придаваше човешко изражение на смъртта, просто защото тя бе превзела неговото тяло в този момент.

И нямаше кой да ни каже, че това, което правим не е капитализъм, а представата за такъв, насаден в главите ни.

Представата за демокрация, насадена в главите ни.

В генната ни система.

Защото всичко това се превърна в наша природа. И постепенно покривахме пътя ни към демокрацията с труповете на социализма…

И постепенно пътят ни към демокрация се оказа социалистически…

И ако ни се наложи да правим социализъм дано не го правим чрез капитализма, който наследихме от социализма…

Ами това е…