Българинът обича да хленчи. Артистично. Понякога – с апломб. И ако не успее да се разплаче, докато се оплаква, е готов да разплаче този, който го слуша. Той хленчи, защото е платил току-що каското за чисто новата си кола. Слушаш го с нескрита завист. От време на време се включваш в хленча с типичното за българина: „Да ти имам проблемите“…
Само че му нямаш проблемите. И ти иде да завиеш от яд. Насълзяват ти се очите, защото българският хленч е начин да се похвали. Да, българският хленч е българското фукане. Оплаква се българинът, че е теглил заем, защото вдигнал сватба на щерката. Вярно, сватбата е за чудо и приказ, но той говори за заема – каква лихва ще плати, колко хора са се напили на сватбата, сватовете колко били богати – те имали готови пари и не теглили никакъв заем. В добро семейство отишла дъщеря им… Като че ли продават дъщеря.
Обикновено българинът хленчи за пари. Сигурно защото очаква всеки, който го срещне на улицата да му поиска назаем. Българинът не тегли пари от банките, българинът тегли от банките. И, като те срещне, започва да се хвали. Как са му вдигнали лихвите, как едва свързвал двата края. И всичко свързва с пари. Българинът се срамува от духовното и нито се оплаква, нито се хвали с него. Дори когато говори за книги, той обяснява колко е плакал над тях, а не какво е научил от книгата. Българинът най-мрази да изпитва удоволствие. За него сексът е наказание. И псува на майка с намерението, да ти стане баща. Или поне баща на брат ти. Не му е чужда и содомията – гони прасето из двора с гол в ръката нож, пък се заканва сексуално на майка му. Като нагледно обяснява на прасето къде точно какво ще и направи. Прасето квичи на някакъв странен език и добре, че не знае български, защото от тези закани може да получи инфаркт.
Като докопа прасето и още докато го пърли българинът започва да се оплаква на дошлите да го чуят съседи. Колко пари му изяло прасето, като пред очите им изчислява колко кофи с помия изяло, колко жито е купил за него, колко точно гюбре е изринал от свинарника – въобще не си задава въпросът, че гюбре се рине от обор, от кочина се ринат лайна…
Хленчи за свинските си несгоди българинът с надеждата, че тези, които са дошли да му помагат, няма да вземат от месото, което по традиция им се полага. Сядат после с парче кожа в ръка – докато жена му пържи дроб и бели бъбреци – та сядат с по парче кожа колачите, навита като пергаментово четмо и греяна ракия, и започват да съжаляват стопанина. Колкото повече ракия пият, толкова повече го съжаляват. А когато той стигне до сина си, който още спи, но като види, че Гошко – прасето традиционно е Гошко – та, като види, че Гошко не е между живите свини, ще ореве махалата от рев… И ще трябва да купува друго прасе, за да успокои сина си. Последният хленч е за това, че пак ще се мъчи. На другия ден всички участници в събитието се оплакват от случилото се.
Държат се за главите и се хвалят, че ги болят всички налични глави, оплаквайки се колко ракия минала през всяка една поотделно. Българинът обича да хленчи. Погледнете само учебниците по история. Ама те оревават орталъка как през век, през два изпадат в няколко вековно робство. Други народи, изпаднат ли в такова, докато не се освободят не спират да се борят. Но българинът се гордее с пеття си века робия. И хленчи, че е бил под робство с такава гордост, с каквато други нации не се хвалят, ако са покорили друг народ. И обичаме да изпадаме в робство не за друго, а да си попъшкаме няколко века. Ама в последно време робствата ни все по няколко десетилетия траят. Тъкмо да почнеш да пъшкаш, и дошли американците да те освободят. Докато го освободят българинът се оплаква от поробителя.
После започва да се оплаква от освободителя, като не забравя да забележи, че във вените му тече освободителска и поробителска кръв, защото и едните, и другите били изнасилвали баба му. И тя, постоянно бременна, не е имала време да се изкачи до скалата, за да се хвърли оттам като една горда българка. Но споделяла, че веднъж да роди от поробителя, ще иде и ще се хвърли от скалата. Но го прави в прегръдките на освободителя… Българският хленч край няма. Ето, и сега. Уж седнах да пиша за хленча на българина, пък някак го направих с любов към него.
